ДО БРЮКСЕЛ И НАЗАД
Публикувана от koordinator на 28.03.2019 - 09:06
ДО БРЮКСЕЛ И НАЗАД

Или как едно дете от Кърджали видя столицата на Белгия
За пръв път се качвах на самолет. Не страх, а вълнение бе превзело мисълта ми. Самият полет не бе като нищо преживяно до момента. Неописуемото усещане при излитане и кацане, неземните багри на небето при залез, София от птичи поглед и градските светлини на Брюксел в нощта, блещукащи като съзвездия на земната повърхност, плениха сетивата ми. А причина за това пътешествие бе компютърната ми рисунка.
Друг е въпросът, че изработката ? ми бе отнела месец взискателно вглеждане в екрана. Нюанс по нюанс, сянка и блясък, всеки елемент бе старателно изпипан.
Но нека не изпадам в подробности, относно процесите, възходите и „дупките по пътя“ към успеха. Важното е, че в онзи момент вече бях един от дванадесетте победители в конкурс, с награда пътуване до столицата на Белгия.
Седях на мястото си в самолета, наблюдавах залеза през облия прозорец и се наслаждавах на топлия безплатен сандвич. Едва в зората на приключението, а вече се чувствах, като чели съм изпълнила точка от несъздадения си списък с неща, които трябва да изпитам през живота си.
Ала нищо хубаво не продължава вечно. Сандвичът свърши. Полетът също.
Първата ни спирка в столицата на обединена Европа бе хотелът. С четири звезди и дебели, меки матраци, които подканваха всеки посетител да се отдаде на дългоочакваната дрямка. Ала възникна криза на минерална вода, поради проверките на летището. Това изкара цялата ни тридесетчленна дружина българи на среднощна разходка.
Макар че дългото ни лутане не ни отведе до „легендарния извор“ (среднощен маркет, когото водачът ни някога е посещавал), успяхме да се запознаем с облика на чуждата столица. Разчупени сгради, премигващи в различни цветове и витрини с модни аксесоари, на цени колкото минималната заплата у нас. А зад тази разкошна фасадата се скътваше по някоя криволичеща, разкопана уличка, където бездомник се приготвяше за сън, на мърлявата си постеля.
Утрото ни посрещна с посещение на Европейския парламент. Извисяваща се композиция от постройки със съвременен изглед, пред които се вееше и нашият национален флаг. Парламентът бе обект на посещения от хора от краищата на Земята. За чужденците, бяхме поредната група екскурзианти. Но за нашето представителство ние бяхме носталгичен полъх. Бъдеще, в чиито ръце поставиха своя идеал и завет.
Следобедът, бе същинската част от посещението в Брюксел. Тя започна с дискусия с българския еврокомисар по цифровата икономика и общество Мария Габриел. Темата бе въвеждането на новите технологии в Европа и България. Последва вълнуващо празненство, по случай Трети март. Гвоздей на програмата бе изложба на рисунките, победили в конкурса, сред които бе и моята. Тук бе моментът и на официалното награждаване.
През детските творби прозираше слабостта на авторите към отечеството. Но не по-малко вдъхновяваща и очароваща бе програмата на българските деца, израснали в града, чието име носи сортът зеле.
Следващото утро бе посветено на повторното опаковане на багажа и напускането на хотелските стаи, с удобните легла. Нататък се очертаваше прекрасен ден за обикаляне.
Като типичния турист, за пръв път на толкова далеч от дома, видях помпозния център само през „крив“ дисплей на фотоапарат. И малкото, което зърнах, през това, тясно за целия пейзаж, стъкълце, се запечата в съзнанието ми, както файл на хард диск.
Може би фантазия бе, но видях как каменни ликове на мъж и жена, градели своите мечти приживе, сега неподвижно се усмихваха благо един-друг, от двете страни на булеварда. И щом погледите им се разминеха, любопитно се взираха в пространството и във времето. А там тълпи от хора, всеки със своята народопсихология. Отрупани сергии, надничат в кесийките на пътниците. Сладък дъх на топли гофрети и леещ се шоколад вървят ръка за ръка с болката от умора в ходилата на посетителите. Ала в центъра на тази шумна пъстрота, дръзко се стремят да докоснат небето, „средновековни небостъргачи“. Така претруфени със златни орнаменти, стотици прозорци, животински и човешки фигури, че зрение не може да обхване цялата картина. А в основите на тези каменните великани, „сапфирените“ очи на статуите съзират поредните „гаврошовци“.
Ненадейно, витаещото ми в облаците съзнание бе привлечено от шумна група, държащи плакат с гръб към мен. Решително раздвижих болезнените си крайници. Станах от мястото си, точно срещу монументите на пълководеца и дамата с букета, които бяха обект на въображението ми, за да разчета надписа. Наивно смятах, че десетима души, държащи дълга лента с текст по нея, си е цяло събитие и повдигнах фотоапарат за снимка. За моя изненада, щом се обърнах, вълна от бурно протестиращи бе заляла площада. И вече езиковата бариера нямаше никакво значение. Посланията на тълпата преминаваха свободно през умствения ми поток, като емигранти през европейската граница.
Не за високи заплати и ниски такси, скандираха 15-те хиляди западноевропейци. Но за глобални мерки за опазване на околната среда. Стремеж, непознат на нашенци.
Различната нагласа на другоземците не се изразяваше само в протести, не за лично облагодетелстване. Всеки срещнат демонстрираше добри обноски. В парковете шахматисти сверяваха уменията си. По улиците хвърчаха рояци от велосипеди и електрически тротинетки. Най-интригуващ обаче бе навикът на брюкселчани за отдих на земята. Не бе никак необичайно да се натъкнеш на компания насядала на плочките на тротоара, в краката на преминаващите.
Днес, щом се върна към спомените, всяка емоция, знание, впечатление и дори възхищението ми пред чуждата култура остават на заден план, след това, което проумях, щом се завърнах у дома. А именно България е част от Европа. Не изостанала, зависима и малка частица, а горда държава, която бива обогатена от другите страни, но и допринася за развитието на Стария континент. Видът на нашите градове е също така величествен и бляскав, но за разлика от западните, красотата по централните улици не отнема от качеството на живот на гражданите в предградията. Проблемът е, че забелязваме само най-добрите и магнетични черти на чужбина и най-тъмните и неприятни кътчета от страната си. Трябва да се научим да уважаваме собствените си индивидуални и национални различия от останалите в Европа.
Защото като едно цяло сме постигнели много и само заедно имаме потенциала да постигнем повече.